Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна

 Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да дири заслон. Стигна до един остарял дъб. Почука на кората един път, дваж и попита:

— Живее ли някой тук? Аз диря дом!

 Отвори се една малка врата. Показа се главичка. Катерицата намерения и сподели:

— Направи си в дъба къща. Ще ми станеш комшия. Ще живеем в дружба отсега нататък!

Дядовата ръкавичка

Болен здрав носи

 Заекът я послуша. Задраска с нокти, загриза със зъби — дупка ще дълбае, в дъба ще живее. Не щеш ли, наоколо кацна Сойка. Видя Зая, закрещя. Сто свраки събра. Нападнаха заека. Прогониха го от дъба. Тръгна Зайо унил из гората. Разбра — в дърво не се живее. Ще би трябвало другаде да се подслони. На някое прикрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя, ходя, пред къщурка се озова. Почука на вратата един път, дваж и попита:

— Живее ли някой тук? Аз диря дом!

 Излезе Ежът. Покани Зая жилището да прегледа, отвсякъде да го огледа. Вътре топло и прелестно. Ни вали, ни духа. Сладко може да се спи. Всякакви улеснения — постели меки, килимчета и дюшеци. Ежът нагости Зая. Съвет му даде:

— Остани при мен. Ще живеем приятелски в мир!

 Остана Зайо при таралежа. Живя с него ден, два, три. На четвъртия пристигна Лисана. Разби вратата. Събори стената… Ежко се сви на кълбо, покри се с бодли. А Зайо изскокна вън като стрела… Заподскача из гората. Размишлява: „ И такава къща не е за мен. Трябва да следа здрав дом. На някое прикрито място, де няма зверове, де няма врагове. “ Насреща му пещера тъмнее. Почука на скалата един път, дваж и попита:

— Живее ли някой тук? Аз диря дом!

Отвътре се обади глас:

— Влизай без покана. Бъди ми посетител!

Горската сова замижа с едното си око. Изслуша умно Зая и отвърна:

— Живей с мен. Аз извозвам тук по през целия ден!

 Остана заекът в пещерата. Живя ден, два, три. На четвъртия дойде Мецана. Зарева, размаха страшни лапи. Глава замята. Прогони ги, па легна да спи сама… Разбра Зайо — и в пещера не се живее. Ще би трябвало собствен дом да си строи. На някое прикрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя заекът, ходя. Цяла нощ го дъжд валя. Осъмна в дола. Гледа — крепко жилище в брега. Почука на стената един път, дваж и попита:

— Живее ли някой тук? Аз следа дом!

Дебелият собственик се появи. Изслуша Зая. Почеса се по тила, па отсече:

— Не влизай! Не нанасяй боклук! Вземи от мен съвет. Направи си дом ей там в брега. Копай, постави основи! Забий подпори и гради дувар по дувар!

 Послуша заекът язовичия съвет. Залови се на работа. Стаичка построи. Прозорец й сложи. Издигна комин. Тавана обкова. Сред стаята постави остаряла гъба вместо маса. Столове подреди, дома си подреди. Паякът му изплете завеска. Горската мишка коренишка килим му изтъка. Кълвачът издяла окачалка, проби брава. Заживя Зайо благополучен. Живя седмица, две, три. А на четвъртата се случи неволя. В къщи се вмъкна Порът, остарял бандит. Нападна Зая на леглото. Сънят му прекъсна. Половин ухо му откъсна… Отърва се заекът, само че остана без дом. Избяга отново в гората. Мисли, разсъждава: „ Добре, че влезе Порът, а не Лисана… Скрито място би трябвало да се дири, де няма зверове, де няма врагове. “

 Не щеш ли — напреде му селце. Примъкна се Зайо край един плет на сушинка. Гледа — зад оплитам барака. И хубава, и здрава. Почука на вратата един път, дваж и попита:

— Живее ли някой тук?

 Домакинът изръмжа, излая. Погна грозно Зая. Гони го по баири и рътлини. Най-сетне му омръзна да лае. Остави го, в селцето се върна. Зимата пристигна, сняг заваля. Вредом побеля. Остана заекът без заслон. Легна под един бодил в полето. Зъзне, размишлява: „ Сега накъде? Навсякъде зверове, на всички места врагове… Разбра се — ще се мре! “ Поплака си заекът, поплака, па заспа от отмалялост под тръна. През нощта снегът валя, валя. Затрупа гори, затрупа поля. Навред насипа, и тръна засипа. Събуди се заекът. Що да види? В бяла къщица лежи. С бели стени, с бял таван, от никого не кован. Няма маса, стол, ни печка. Няма даже малка врата. Но вътре топло, ярко. В къщичката нито вее, нито духа.

 Зарадва се Зайо. Зашъта. Направи си под снега врата. Душник в покрива издълба. Ледени стъкла сложи. Нищо не не помни. Па се разположи в своя дом. Нощем скита за храна, заран се прибира. Следите си крие, никой къщата да не открие. Така доживя до пролетта, на прикрито място, де няма зверове, де няма врагове…

Емилиян Станев

Художник: Борислав Стоев

Инфо: www.detstvoto.net